Меню
Контакти

Контакти:

​vrichane@abv.bg
vrichane@gmail.com

  • facebook-icon
  • instagram-icon
  • twitter-icon
  • youtube-icon
Лазаровден и смисълът на лазаруването

Лазаровден и смисълът на лазаруването

Всеки е виждал празнично облечените и накитени лазарки или е чувал за моминския обичай лазаруване. В традиционната култура празникът Лазаровден или Лазарица е сред най-важните пролетни празници в календара на българите. Той винаги е в събота в седмицата преди Великден, когато християнската църква отбелязва с празнична литургия възкресението на Лазар.
В миналото лазаруването е било важна част от моминството на всяка девойка. То е обред на посвещение – след участието в него момичетата вече могат да момуват - да сресват косите си като възрастните жени, да носят косичник, да обличат везана риза, да се кичат с гердани, пръстени и гривни, да носят венец или китка на главата. След като „преминат“ през лазаруването девойките започват да ходят на седянка, да „либят либовник“ и могат да бъдат поискани за жени. Вярва се, че която девойка не е лазарувала, няма да се омъжи.
 

 
Подготовката за лазаруването започва доста по-рано, още „среди пости“ – в средата на Великденския пост. По-възрастна жена разучава с момичетата песните и танците, които ще изпълняват в празничния ден, защото освен лазарските песни, в някои региони лазарките правят и специфични движения – такова е например  
 
  
 
На Лазаровден по традиция дружината от млади момичета обикаля по домовете, пее песни за всички членове на семейството. Най-типичните рефрени за лазарските песни са „Ой, Лазаре“ и „дойла, дойла“.
Всяка махала е имала своята дружина и лазарките са били скъпи и чакани гости, вярва се, че къщата е благословена след посещението на лазарките. Лазарките не влизат в къща с починал наскоро човек, тъй като това може да ядоса Свети Архангел Михаил и той да вземе душата на някоя мома от дружината.
  

 
Стопаните даряват всички лазарки с яйца, които те ще боядисат за Великден. В някои региони домакинята ги посреща с погача и сол, с плодове и др. Някъде се е правело и гадаене със сито – стопанката на къщата търкулва сито пред лазарките и според това как то ще падне, се разбира дали годината ще е плодородна – не е добре да се захлупи. В Кюстендилско лазарките пеели не само в домовете, но и в гората и в раззеленилите се ниви – за здраве и плодородие.
Много интересен вариант на лазаруването съществува в Североизточна България – там дружината се води от една специално облечена девойка, накичена с кърпи и с украса на главата – тя е обредният персонаж „Буенец“ (в други краища на България „буенец“ или „буенек“ е отворено лазарско хоро). Освен „Буенецът“, дружината има и „булка“, с която са двойка. Всяка от лазарските дружини в селото (в различни махали) има свой „Буенец“ – обикалят по домовете, а вечерта на празника на мегдана се събират дружините с всички „Буенци“. Правят обреден танц, в който символично се „бият“ с пръчките си, наречени „върбии“, и една от тях побеждава.